Всеки ден, докато минаваше през ботаническата градина на път за урока по цигулка, малкият Марио се натъкваше на една бяла гъска. Още като го съзреше отдалеч, тя го поглеждаше лошо за да го сплаши, но това не беше всичко. Понеже беше сравнително голяма, гъската се беше научила да всява страх като разперва криле и се затичва към хората, издавайки гъргорещи звуци. Пляскането на крилете и крясъците ѝ обикновено караха всеки минувач да се забърза по пътя си, я някои дори избягваха да минават покрай своенравната птица.

Един път Марио толкова се беше стреснал от неочакваната ѝ атака, че изпусна цигулката и хукна презглава докато успее да се скрие зад един контейнер за шума. Помисли си, че гъската го е изгубила от поглед и си е отишла, но тя просто се бе отдалечила малко и го погна отново, когато той се опита да продължи по пътя си.

Оттогава почти всяко минаване на Марио през ботаническата градина протичаше по този начин. Той не беше споделил с никого трудностите си с гъската, защото го беше срам, а и защото вярваше, че сам ще може да се справи.

Един ден се ядоса и реши, че няма повече да позволява да бъде сплашван, пък било то и от грамадна, тичаща птица. Точно в този ден той се приготви по-рано за урока. Представи си, че цялата му смелост влиза в калъфа с цигулката – така ще може да я сложи на гърба си и няма да я изгуби. Въоръжи се с голяма пръчка и тръгна по пътя си. За негово съжаление, точно тогава гъската я нямаше. Той спря до малкото езерце, където тя обикновено седеше, и се огледа, но не можа да я види. Зачуди се къде ли може да е и реши да я почака на една пейка. Все пак не можеше да захвърли цялата тази събрана смелост на вятъра.

По едно време гъската се зададе откъм другия край на езерото. Съзря Марио, който се изправи и стисна здраво пръчката в ръка. Гъската не се уплаши и запристъпва бавно към него. Той също тръгна към нея за да покаже, че не се страхува. Когато съвсем се приближиха един до друг, гъската спря. Марио се зачуди и също спря. Само се гледаха така, гъската обръщаше глава ту на едната, ту на другата страна и изучаваше Марио и пръчката. Момчето също я разглеждаше – очите му се спуснаха от главата по изящната, дълга шия, разгледаха очертанията на големите, силни криле, овалното тяло и жълто-оранжевите крака, потънали наполовина в зелената трева. ‘‘Колко е красива‘‘ – помисли той – никога не я беше виждал толкова отблизо.

В този момент, без да разбере какво го накара да го направи, той пусна пръчката, седна на пейката и свали калъфа с цигулката от гърба си. Страхът му от нея се беше изпарил, както и желанието да ѝ даде урок като я понатупа. Гъската се учуди на тази постъпка и постоя известно време без да мръдне от мястото си. Сякаш преценяваше дали това същество срещу нея представлява заплаха и тъй като нищо страшно не се случваше, тя подви крака и седна на тревата до пейката. Така двамата поседяха известно време.

От този ден нататък, Марио винаги излизаше от къщи по-рано за урока, минаваше покрай езерото и чакаше докато гъската се появи. Понякога тя беше вече там преди него, друг път не се виждаше веднага, но след като той приближеше, тя винаги изскачаше отнякъде. Често дори се затичваше, но вече не за да го сплаши, а от нетърпение да го види. Двамата се радваха известно време на компанията си, после Марио ставаше и продължаваше по пътя си.

Един път гъската дойде съвсем близо и приседна до крака му. Друг един път той седеше на тревата близо до нея, а тя задряма под пролетните слънчеви лъчи. Той се радваше на всяка нейна прищявка и не я притесняваше. Понякога много му се искаше да я пипне, но от страх да не я изплаши, не го правеше.

Това продължи цяла пролет и цяло лято. Марио знаеше, че когато започне да става студено, вече няма да могат да си седят на тревата. Тогава си помисли, че може би един ден поради някаква причина няма да може вече да вижда гъската. Почувства странно, стягащо чувство в гърдите – още не знаеше, че това е страхът да загубиш някого. Чудеше се точно колко дълго живеят гъските, „Дали е толкова, колкото и хората?“ – питаше се той. Тази мисъл го глождеше понякога.

Веднъж в края на лятото, седейки на поляната, се загледа в зелената, окъпана в блясък трева. Нежно блещукаха и белите, лъскави гъши пера на спящата под обедното слънце птица. Марио чувстваше присъствието ѝ по-силно от всякога. Знаеше, че я е обикнал и че може би нея един ден нея няма да я има. Притвори очи. ‘‘Но сега, точно в този момент, нали е до мен?‘‘ – помисли си той. И сякаш това беше достатъчно.

Той повече не изпита страх.

                                                                                                        Автор: Деница Христова