Като бях дете, казах веднъж на един “възрастен човек“, че обичам да гледам дъжда. Това си беше цяла магия – да вали. Та, всеки път тя заслужаваше да бъде наблюдавана дълго. Човекът ми каза: „Това е, защото още си малка. Като бях на твоите години, се вълнувах и аз от дъжда, но с времето това става нещо съвсем нормално“. Не го разбрах какво имаше предвид.

Сега, на 34, все още затаявам дъх, щом видя, че вали. Първите минути са винаги магични. Всички мисли спират, вслушваш се в тишината. Какво спокойствие има само в тази тишина. Цялата вселена се протяга и те докосва.

Онзи ден на дежурство, по средата на нощта, повдигнах глава от работа и учудено видях, че вали. Не бях забелязала кога е започнало. За секунда се отнесох, но веднага се върнах към работата. И тогава разбрах какво е имал предвид онзи човек. Уплаших се много – ами ако бях загубила способността да се възхищавам на дъжда? Това би било катастрофа. Разбирам работата да беше неотложна, а аз се занимавах с документация. Или да не бях видяла мокрещия се прозорец до мен и да не бях усетила аромата на първите капки върху прашната земя. Но аз бях. Незаменим аромат.

Оставих компютъра. Погледнах навън.

Каквото и да става в живота ми, не бива да губя възхищението от дъжда, помислих си. Не отнема много – минута, в която притваряш очи, слушаш потропването на капките, усещаш мириса. Една такава минута може да осмисли целия ми ден. Тогава се връщам към работата, не преди това. Ако я пропусна, съм загубена.